Отидох във Вади Рум, за да прекарам няколко дни в пустинята с бедуините. Те са най-старото арабско племе и някога живели номадски начин на живот. Смята се, че в Йордания има близо 4 милиона бедуини, но малък процент от тях все още живеят в постоянно движение. Това, което не се е променило обаче, е привързаността им към пустинята и използването на нейните природни ресурси. Някога за добитък и земеделие, а сега за развитие на туризъм.
24 часа на път
Кацнах в Аман, столицата на Йордания, в началото на ноември. Тогава имаше пороен дъжд, който причини наводнения в цялата страна. Това не ме спря към крайната ми цел – Вади Рум. Дотам трябваше да стигна с обществения транспорт, който в Йордания не е особено добре развит. Автобусите, дори и по основните маршрути, често се движат само веднъж на ден. И обикновено тръгват рано сутринта, което понякога затруднява планираните трансфери. От Аман до Вади Рум с кола е около 4 часа, но, тъй като не шофирам, взех автобус от столицата до Вади Муса. На следващия ден, около 6 сутринта, хванах автобус до Вади Рум. Там ме чакаше Мехеди, организаторът на обиколки в пустинята в региона.
Първият съвет, който мога да дам, е винаги да имате допълнителни пари със себе си. За услугите на водача се заплаща, а цената варира и много зависи от настроението му. Четох, че билетът между Вади Муса и Вади Рум е 7 йордански динара. Аз обаче платих 8, а момчето зад мен – 10. Бързо се качих в автобуса и предвид ранния час, се опитах да подремна. Не ми се получи особено, защото от радиото звучеше силна музика. Местните хитове се редуваха с международни, а шофьорът поклащаше глава в ритъма на музиката. Едната му ръка беше на волана, а в другата държеше цигара и се подпираше на прозореца. Усмихнах се, когато забелязах няколко стикера, указващи, че пушенето е забранено. Тук явно забраните са пожелателни.
Най-сладкият чай, който някога съм опитвала
Мехеди е невероятен образ. Не пести усмивката си и изглежда типично за района. Носи дълга, свободна бяла роба, наречена thawb, която стига до глезените му. Главата му е покрита с keffiyeh, шал, който го предпазва от слънцето и пясъка. С изненада забелязах, че той носи сандали, докато аз съм с кецове. По-късно той ми обясни, че сандалите са единствените подходящи обувки за пустинята, тъй като чорапите и затворените обувки не са удобни в горещия и влажен климат, а и пясъкът влиза лесно. Това е и моят еднолично изпитан втори съвет.
Мехеди има два смартфона. Тъкмо се кани да ме попита как е минало пътуването ми, когато единият от тях иззвънява. Той го слага до ухото си и започва да говори на арабски – бързо и на висок глас. След малко приключва разговора и ме приканва да го последвам. Стигаме до паркинга, където се качваме в бяла и малко старичка Toyota Land Cruiser. След няколко минути се оглеждам тревожно за колана си. Налага се да се държа за вратата, защото возенето е доста турбулентно, заради дюните и неравния терен. Принос за клатушкането в колата има и Мехеди, който не спира да натиска педала на газта. Във въздуха се издига оранжев пясък, от който усещам в очите си, по лицето си и под дрехите. Нормално, все пак сме в пустинята.
Пред мен виждам пустинен пейзаж. На пръв поглед изглежда сякаш има само пясък. Но във Вади Рум има флора и фауна, приспособили се да оцелеят в безмилостната жега. Те са заобиколени от монументални геоложки образувания, по които пък има пещерни рисунки, разказващи историята на милиони години.
Когато стигаме, понечвам да сляза от колата и едва стъпила на земята, ми подават чаша горещ, изключително сладък чай. Казват ми да седна и да се отпусна. Вече сме в лагера, откъдето ще потеглим към пустинята. Мехеди ни разказва как някога започнал като шофьор, а днес се занимава основно с координирането на резервациите, управлението на сайта и отговарянето на запитвания на клиенти. Това, по думите му, отнема много време, тъй като в момента те предлагат повече от дузина видове обиколки – от многодневни престои насред пустинята до катерене. Любопитното е, че няма недостиг на хора, дори и в разгара на сезона (от март до май и от септември до ноември).
Повърхността на Марс сигурно изглежда точно така
„Стига приказки“, казва колегата на Мехеди. Усмихва се от ухо до ухо и ни пришпорва, пляскайки с ръце. Оказва се, че това е Аамир, моят водач във Вади Рум. Подобно на Мехеди, той е облечен с thawb , върху който е наметнал жилетка. Ноемврийските дни в пустинята могат да бъдат студени!
Бързо свиквам с безгрижния и енергичен стил на шофиране на Аамир. Успявам да се любувам на пустинните пейзажи, които, без да съм била на Марс, ми приличат точно на картини от тази планета. С остри очертания на скалите, с каменните мостове, пясъка… Първата част от деня прекарваме в обикаляне на пустинята, разбира се, с висока скорост, отмятайки ключови точки в списъка ми с места за посещение.
По някое време спираме при червените дюни. Изкачваме се на върха и се любуваме на гледката. В далечината виждаме високи планини от пясъчник и гранит, понякога наричани „джебели“ от местните. Обръщам глава във всички възможни посоки, напрягам очите си и все още ми е трудно да осъзная колко необятна е тази пустиня. Колкото по-дълго гледам, толкова повече ми се струва, че хоризонтът се отдалечава. Аамир ме изважда от унеса и предлага да тръгнем бързо надолу. Кимам и след няколко секунди осъзнавам намеренията му. Бягането по мекия пясък е като носене по вода. Поглеждам към Аамир, който тича надолу, смее се и крещи като дете. Нямам друг избор освен да го последвам. И това е най-истинската емоция, която някога съм изживявала!
Следващата ни спирка е каньонът Хазали. Почти обяд е и можем да избягаме от жаркото слънце за малко, като се скрием сред стените на каньона, покрити с надписи на арабски. Някои от тях ни показват пътя, други разказват за исляма. Прави ми впечатление, че оттук минава и малко поточе, което прави мястото още по-живописно, а преходът още по-интересен (особено ако не искаш да намокриш обувките си).
След като излизаме от каньона, се качваме в джипа и за минути пристигаме на уединено място, където ще обядваме. Основното ястие има вкус на яхния – гъста смес от зеленчуци: домати, боб, грах. Имаме избор и от няколко вида хумус и пресен, вкусен хляб – пита.
После се отправяме към моста Um Frouth, свързващ две огромни съседни скали. Докато все още се любувам на пейзажа, Аамир вече се катери по камъка. Със сандали, нагоре по стръмната скала. Изведнъж той се обръща към мен и ме пита: „Какво чакаш? Хайде идвай!” Не му противореча и макар да не изглежда особено безопасно, го следвам. Изкачването, макар и много стръмно, ми отнема около 20 минути. Всяка секунда от тях обаче си заслужава! От върха се открива приказна гледка към безкрайното море от пясък, осеяно с бразди от миналите превозни средства, докато наоколо скалите като хамелеони сменят цвета си, заради залязващото слънце.
Идването на нощта започва да се усеща и по температурата. Горещината е заменена от студ, който ме кара да потрепвам (през ноември температурата лесно може да падне под десет градуса). Водачът запалва отново лагерния огън на уединено място и ми казва да седна близо до топлинката. Докато сгрявам ръцете си, виждам как наоколо Вади Рум потъва в мрак.
Нощ в пустинята
Чувствам се съвсем сама насред пустинята. Нашият лагер е далеч от пустинните атракции, заобиколен е от високи скали и наистина е уединен. Спим на палатки само с дюшеци, възглавници и одеяла. Много одеяла! Няма отопление, нито контакти или нощни лампи. Разполагаме с две външни бани с тоалетна. Топлата вода идва от огромен резервоар, където се нагрява цял ден.
За вечеря ни сервират заарб, типичен бедуински деликатес. Уникалният му вкус се дължи на начина му на приготвяне. Първо се изкопава дупка в земята и се пали огън. След това дъното на дупката се облицова с камъни. Когато е достатъчно горещо, тавите с месо и зеленчуци се покриват с метален капак и одеяло и се заравят в ямата. След по-малко от два часа ястието е готово.
Събираме се в голяма палатка, която служи за салон и място за срещи. Пълни се с всяка изминала минута от прииждащи към нас с Аамир други пътешественици и техните водачи. Глъчка и смях изпълват палатката. Аамир се грижи всеки да опита от храната, ловко долива сладък чай и обаятелно разказва как е станал водач. Припомня си ранните си експедиции, когато все още учи английски, като ни показва и снимки на децата си.
И тогава осъзнавам къде се крие истинската магия на Вади Рум. Не е нито в спиращата дъха природа, нито дори в бедуинските традиции. А в моменти като този. Когато хора от различни краища на света, от различни култури и различни религии дори намират общ език насред йорданската пустиня.